Спирос Сувлакис под карантина
Малък гръцки остров, разположен сред безбрежната синева
на Егейско море.
В малка, варосана в чисто бяло къщурка, живееше Спирос
Сувлакис. Един малък грък, но голям човек, с още по-голямо сърце, живеещ под карантина
вече цял месец.
Въпреки потомствения му гръцки произход, кален от векове,
Спирос умираше от скука. За месец беше опитал всичко – шах, книги, да брои плочките
в банята, лов на нахални мухи, вероятно довяни от Турция... Даже беше варосал
къщата втори път, въпреки, че това, само по себе си, означаваше работа, а той
все пак беше грък от главата, до кила на лодката си.
Понастоящем Спирос се беше курдисал върху стол в кухнята,
с крака простряни върху малката дървена маса. Мърдаше бавно с палците на
краката си като ги наблюдаваше внимателно, с надеждата да се унесе поне за час
в сутрешна дрямка. Бързаше да поспи сега, за да не си развали следобедната
сиеста.
Клепачите му тъкмо се затваряха, когато чу серия от
ругатни, но на непознат език. Разбра, че са ругатни, не само защото беше
потомствен наследник на елините, живяли някога по тези места, но и защото беше
плажувал в Халкидики заедно с българи.
С голямо нежелание, но все пак размесено с любопитство,
Спирос свали бавно краката си от масата, обу чифт стари изтъркани джапанки и се
затътри навън. Докато излизаше, две мухи, кацнали на шкафа с посуда,
припаднаха. И двете не бяха преживявали такъв стрес от месец.
Спирос излезе на двора, килна леко шапката си напред и се
потупа по шкембето. През потника, точно на пъпа, два изцяло черни косъма се
вееха лежерно на морския бриз. В далечината, надлъж и шир, всичко бе тюркоазено
синьо. По-наблизо, на сушата, цветовете на тревата и храстите издаваха, че
отдавна не бе валяло – всичко бе силно пожълтяло и изсъхнало. Единствено
няколкото смърча околовръст бяха зелени.
Или не само? Спирос забеляза, че освен тях, имаше още
нещо, което бе зелено на този остров. То мърдаше, ръкомахаше и псуваше на
непознат език. Когато погледите им се срещната То замръзна за миг. Но само за
миг. После То се поогледа и явно установило, на чия територия се намира,
премина директно към псувни на чист гръцки.
-Малака му и прасе! Малака му и карантина! Как можаха да ме
насочат точно на тук?!? Идоти! Тъпи извънземни! – нареждаше То, което също
изглеждаше доста извънземно. Най-малкото беше доста зелено, за грък.
Спирос следеше внимателно развитието на ситуацията, като
междувременно бе започнал да се почесва по дългите си прошарени мустаци на
морски лъв. Гръцки морски лъв, срещнал малко зелено човече, псуващо на родния
му език на малък остров в Егейско море.
-Ей, ти! – провикна се Спирос. Какво правиш тук, по
дяволите?
-Карантина, съжалявам! – отговори То.
-Карантина?!?
-Карантина! Тази част на Слънчевата система е цялата под
карантина, да му се не знае! Шефа на карантинния щаб – генерал Муфтар Гъзар разпореди
всички да заходим за кацане. Аз бях насочен към този гръцки остров на Земята. А
ти какво правиш тук?
Спирос промени погледа си от любопитен на състрадателен и
погледна право в очите малкото зелено То. След това поклати глава и изрече.
-Ай, ай, ай! И ти ли? И аз съм под карантина! Месец! –
провикна се силно Спирос с подвигнати към небето ръце. Цял месец! – повтори
гъркът.
Малкото зелено То се поогледа насам-натам и в желанието
си да успокои гърка, но най-вече себе си, малко отнесено изрече:
-Е, тук не изглежда толкова лошо... Малък сладък остров!
Знаеш ли, нося и доста тоалетна хартия! За тази част на Слънчевата система се
полагат по сто рола на извънземно на месец. Това прави...
-По над три на ден... – отегчено продължи Спирос. –Но
няма нужда, ние тук ползваме вода и сапун. Айде, идвай, какво да се прави! Поне
ще сме двама!
Малкото зелено То се запъти към къщата, на върха на
хълма. Когато достигна до Спирос подаде инстиктивно ръка, но също толкова
инстиктивно, бързо я отдръпна.
-Ох, забравих! Никакви ръкостискания! Нищо! Приятно ми е,
казвам се Форд. Харисън Форд! Кръстен съм на...
-На Харисън Форд? – учудващо попита Спирос.
-Да! Баща ми обичаше да гледа странните ви земни
телевизии. Точно, когато съм се родил давали “Индиана Джоунс в храма на
обречените”.
-Мдааа – заяви замислено Спирос, засука мустак и махна
нехайно с ръка. - Именно – храма на обречените! Аз пък съм Спирос! Айде влизай!
– каза гъркът и затътри джапанките си навътре в къщата.
Още с влизането на Форд, двете припаднали мухи от шкафа,
които междувременно се бяха възстановили от нервната обстановка, припаднаха отново.
Не бяха виждали извънземно. Най-малкото, не и зелено и с име Харисън Форд.
-Казвай, какво
те води насам? – попита Спирос докато сипваше узаки в две малки чашки. – Фрапе?
-Може, но без
захар. Пазя се от земния ви диабет. Може с малко акациев мед.
-И така?
-Ами няма много
за разправяне. Имам си малък бизнес – лиценза ми е за тук и за Марс. Плаша
нощем малки деца, после незабелязано им пускам реклами за бисквити. Сутрин
малките непрокопсаници като се събудят, без дори да го осъзнават, искат да
закусват бисквити… Милиони деца, милиони бисквити… На процент съм от
продажбите. – обясни свойски Харисън Форд.
- Харис… мога да
те наричам Харис, нали? Звучи малко по-облагородено, гръцко. Че като започнат с
тия американски имена, човек не може им разбра. Мелани-Пелани, Дебора-Мебора,
Смел с Гипсън, Сме без Гипсън, Арнолд–Барнолд, Тръмп… Ужас някакъв…
-Разбира се,
нямам нищо против. За теб съм Харис Фордакис.
-Е, това вече е
име! Ясно, точно, разбираемо за хората и науката.
-Ами теб Спирос,
какво те води насам.
-Аааа, нищо. Тук
си живея от има-няма двадесет години. – със задоволство сподели гъркът и
погледна леко срамежливо към джапанките си. Ноктите бяха за рязане и той си го
постави като цел номер едно, но за следващата седмица.
-Е, тогава защо
се оплакваш, че си в “храма на обречените”?
-Ами как защо?
Преди месец обявиха карантина и разказаха играта на всичко!
-Не те разбирам?
-Преди не ходих
никъде. Поръчвах си продукти и всичко необходимо за година напред и си живеех
като цар. Никой не те безпокои, никой нищо не иска. И изведнъж – оп, карантина!
-Е, и какво?
Нали и без това нито си напускал острова, нито пък някой е идвал тук, освен за
да ти докара провизиите?
-Различно е
Харис, различно е! Преди аз не исках! Сега те не дават!
-Кои те?
-Кризисния щаб! Не
дават и това е! Било карантина! Някой можело да ме зарази! И кой, като тук няма никой?
-НямаШе никой! –
уточни Харис.
-Така де, така!
Добре, че дойде! То просто не се търпеше!
Двете мухи от
шкафа, които отново се бяха посъвзели, кимнаха в знак на одобрение.
-А теб какво те
довя тук? – полюбопитства Спирос.
-Същото…
Карантина… Тази част от Слънчевата система цялата е затворена, чак до Юпитер. Пълно е КПП-та, искат лични бележки. Нито
търговийка, нито имоти, нито дори прехвърчане… нищо не може! Че даже забраниха да плаша
децата, защото можело да ме заразят! А аз толкова си обичах работата!
-Знаеш ли,
предлагам ти да останеш тук до края на карантината. Ще си живеем царски! Няма
да правим нищо.
-Нищо?
-Нищо! Обещавам!
-Няма ли да ни
бъде скучно?1?
-Е, то така се
казва. Разбира се, няма да е съвсем нищо. Ето, аз например, следващата седмица
ще си режа ноктите.
Зеленото човече
погледна към зелените си крачка, но те нямаха нокти.
-А може ли
тогава, да ти правя компания, докато режеш твоите? – примоли се Харис.
-От само себе си
се разбира! Нали вече сме приятели!
Двамата приятели
надигнаха чашките с узаки и си казаха весело “Наздраве!”
