Хан Аспарух Велики!
Много отдавна, някъде на север от Кавказ.
– Ювиги Хан Кубрате, синът ви е тук!
– Да влезе!
Младеещ за своите 19 години, едър и мускулест мъж, премина
през портите, отупа снега от наметалото си и нетърпеливо започна.
– Викали сте ме, тате?
– Пухи сине! Ела да те прегърна! Откога не сме се виждали!
– От вчера, тате.
– Прости, знаеш, склероза. Нищо, ела насам!
След горещата бащина прегръдка, старият Хан величествено
продължи.
– По едно малко?
– Тате, знаеш, че мама не ти дава!
– Айде, айде, домашна е. Не можеш ми отказа. Брат ти Котраг
я е варил, прекрасна, двадесетгодишна. Само да знаеш какъв синджир държи!
– Тате, но Котраг е само на двадесет и пет?
– Пухи, все задълбаваш нещата. Ти си ми най-малкият, сине, ала
моето упование за нашите бъднини са на твоите плещи, точно защото си изпиваш
нещата! Ах, ето ги и братята ти. Котраг, Кубер, Алцек, Батбарабан!
– Батбаян, тате... - добави с леко приведени очи и
смирено, най-брат от петимата братя, Алцек.
-Карай... - махна с ръка бащата и продължи делово. – Сядайте на масата, че работа ни чака!
Усмихнати, младите момци веднага и с охота изпълниха бащината воля, когато портата отново се отвори.
– Смъртният ви одър, сър! - с поклон изрекоха влезлите
четирима войни, държейки в ръце пищно легло "king size", изработено от
най-прекрасния махагон.
– Там в ъгъла! - строго заповяда побелелият хан. – И защо
от махагон?
– Нямахме под ръка друго! - заедно и сякаш заучено
отговориха бойците и отдадоха чест.
Ханът повдигна вежда, обърна се и погледна през
прозореца.
Прекрасната северна гора на Кавказ. Ели, борове, смърч, явор, няколко
палми и кактуси, тук таме изящно поразредени с млади брезички, всичките отрупани в пищни
снежни пелерини.
– Ех, момци, момци, разбирам, за мен сте се старали!
– Тъй вярно, Ювиги Хане Кубрате! - с маршово темпо подеха войниците и поставиха одъра в ъгъла. Точно там, където владетелят на Велика България им бе указал. След което, пеейки песента на "Любе", "Ти неси меня река", пъргаво напуснаха кръглата стая.
– Синове мои! Някой от вас, досеща ли се защо съм ви
събрал? - продължи наставнически и с тежък метален бас, старият Хан.
– Не тате! - дружно и весело отговориха петимата братя и
отпиха по глътка за берекет и здраве. – Наздраве тате!
– Наздраве! - извика Кубрат, подпря с едната си велика
ръка шапката от еленова кожа, та да не падне, и пресуши чашата си, държейки я с
другата си велика ръка.
– Синове мои, вече съм стар, даже и за голф не ставам. Да
не става дума за шофиране. Не мога вече да превземам чужди земи, да избивам
местните тъпуци или да ги приобщавам към България.
– Но тате, ти не си стар, ти си "Superstar"! - настоятелно и като един извикаха
братята.
– Шестедесет е нищо в днешно време! С днешната медицина! -
приповдигнато размаха бокал Алцек.
– Не, мили мои, не! Ретроградният Меркурий предрича друго!
- отсече Ханът.
И като изрече това стана, приближи се до смъртния одър, свали чехлите и
положи великото си тяло на постелята. След което отново продължи, но вече
немощно, с пресипнал старчески глас.
– Виждате ли ги онези пръчки?!
– В общи линии, тате! - озадачено отговориха синовете на
владетеля.
– А аз не. Вече трудно виждам пръчки! Мога да забележа
дори Слънцето, което е на сто и
петдесет милиона километра от тук, а пръчките не виждам! Остарях, деца,
остарях!
– Но тате! - обади се най-будният от синовете. – А как
видя къде е смъртният одър за да легнеш на него?
– Сине, Пухи! Винаги си бил буден, когато не спиш! Видях
одъра, защото пръчките му седят повече като дъски. А ти, Пухи, ще сътвориш
велики дела! Така предсказва Ванга!
– Коя е Ванга, тате?
– Не знам сине, не знам. И аз това се питам. Да й вярваме
ли, след като дори не знаем коя е?
– Да и вярваме! - заяви мъжествено Котраг.
– Да и вярваме! - обади се още по-мъжествено Кубер.
– Да и вярваме! - присъедини се мега мъжествено Алцек.
– А ти, Батбарабан, как мислиш? - обърна се към сина си
Ханът.
– Батбаян, тате, Владетелю Велики! - добави синът
по-мъжествено от Котраг, но не толкова мъжествено като Кубер. А за мега
мъжественото на Алцек и дума не можеше да става. –Нека Пухи реши дали Ванга е
права или крива!
Аспарух стана от масата, опъна снага и тържествено отвърна на брат си!
– Аз, Аспарух, като официален представител на “Опел” за Кубратова България, мисля!
– Браво, Пухи! - през сълзи промълви Кубрат. – Така
трябва! А сега отивай и основавай Първа Частна България! Нашата България 2!
– Но къде тате?
– Над Гърция, Пухи, мой най-смелий воине!
– Т.е. на север от Гърция, тате?
– Отгоре... на север, все тая... - отвърна Кубрат с немощен глас.
– Но тате, ние не знаем дали тамошните земи са плодородни?!
– Това няма никакво значение, Пухи! Нека им е тъпо на
гърците!
– Дадено, тате! - закле се зарадвано, Аспарух.
– А сега деца - продължи все по-отпаднал Кубрат. – Начупете онези пръчки и ги сложете под одъра.
– Но как ги видя, тате?! - учуди се Котраг.
– Стига си питал, чупи! - строго му отвърна Алцек.
И Алцек пръв опита, но не можа. Другите братя също опитаха да
счупят пръчките, но и те без особен успех.
– Видяхте ли деца мои! - с най-немощния глас се обърна
към тях Кубрат. – Когато всеки иска да счупи всички пръчки не се получава. А ако бяхте пробвали всички вие да счупите една пръчка, то тя нямаше да стигне.
– За какво да стигне, тате?! - отвърнаха децата на храбрият велик,
прочут и най-силен владетел.
– Трябва да запалите огън под одъра. Само така душата ми
ще стигне в ловните полета на Тангра! Хау! Казах!
Това бяха последните думи на Великият Ювиги Хан Кубрат.
Натъжените синове, най-великите пълководци за всички времена от Големия взрив
насам, сведоха глави и пророниха юнашки сълзи.
След това Алцек, разумно отбеляза.
– Аз предлагам първо да изнесем одъра навън. Ако запалим
пръчките тук, ще се опуши стаята.
– Защо? Баща ни да не ти я завеща на теб? - в един глас и гневни се обърнаха към него другите синове.
– Не! Нотариус Иванова не успя да дойде навреме. -
отвърна засегнат Алцек.
– И сега какво ще правим с всички тези поземлени имоти,
урегулирани парцели в урбанизираната част на гората, парцели с права за строеж в
центъра? - изумен попита Котраг. – Та дори царският дворец е на Акт 15 заради
данъците!
– Всичко взимам аз, по право! - заяви най-големият син,
Батбаян.
– Не си казал вълшебните думи! - троснаха му се останалите
синове.
– Голямо Бинго! - категорично и победоносно им заяви
Батбаян.
– Така да е! - в един глас се съгласиха прецаканите.
Още същата вечер, в яда си, че не е получил нищо, Аспарух
запали мустанга и поведе своята орда към земите отгоре на Гърция.
Така беше писано! На
тях да излее яда си!
