Хан Аспарух Велики!

Много отдавна, някъде на север от Кавказ.

– Ювиги Хан Кубрате, синът ви е тук!

– Да влезе!

Младеещ за своите 19 години, едър и мускулест мъж, премина през портите, отупа снега от наметалото си и нетърпеливо започна.

– Викали сте ме, тате?

– Пухи сине! Ела да те прегърна! Откога не сме се виждали!

– От вчера, тате.

– Прости, знаеш, склероза. Нищо, ела насам!

След горещата бащина прегръдка, старият Хан величествено продължи.

– По едно малко?

– Тате, знаеш, че мама не ти дава!

– Айде, айде, домашна е. Не можеш ми отказа. Брат ти Котраг я е варил, прекрасна, двадесетгодишна. Само да знаеш какъв синджир държи!

– Тате, но Котраг е само на двадесет и пет?

– Пухи, все задълбаваш нещата. Ти си ми най-малкият, сине, ала моето упование за нашите бъднини са на твоите плещи, точно защото си изпиваш нещата! Ах, ето ги и братята ти. Котраг, Кубер, Алцек, Батбарабан!

– Батбаян, тате... - добави с леко приведени очи и смирено, най-брат от петимата братя, Алцек.

-Карай... - махна с ръка бащата и продължи делово. – Сядайте на масата, че работа ни чака!

Усмихнати, младите момци веднага и с охота изпълниха бащината воля, когато портата отново се отвори.

– Смъртният ви одър, сър! - с поклон изрекоха влезлите четирима войни, държейки в ръце пищно легло "king size", изработено от най-прекрасния махагон.

– Там в ъгъла! - строго заповяда побелелият хан. – И защо от махагон?

– Нямахме под ръка друго! - заедно и сякаш заучено отговориха бойците и отдадоха чест.

Ханът повдигна вежда, обърна се и погледна през прозореца. 

Прекрасната северна гора на Кавказ. Ели, борове, смърч, явор, няколко палми и кактуси, тук таме изящно поразредени с млади брезички, всичките отрупани в пищни снежни пелерини.

– Ех, момци, момци, разбирам, за мен сте се старали!

– Тъй вярно, Ювиги Хане Кубрате! - с маршово темпо подеха войниците и поставиха одъра в ъгъла. Точно там, където владетелят на Велика България им бе указал. След което, пеейки песента на "Любе", "Ти неси меня река", пъргаво напуснаха кръглата стая.

– Синове мои! Някой от вас, досеща ли се защо съм ви събрал? - продължи наставнически и с тежък метален бас, старият Хан.

– Не тате! - дружно и весело отговориха петимата братя и отпиха по глътка за берекет и здраве. – Наздраве тате!

– Наздраве! - извика Кубрат, подпря с едната си велика ръка шапката от еленова кожа, та да не падне, и пресуши чашата си, държейки я с другата си велика ръка.

– Синове мои, вече съм стар, даже и за голф не ставам. Да не става дума за шофиране. Не мога вече да превземам чужди земи, да избивам местните тъпуци или да ги приобщавам към България.

– Но тате, ти не си стар, ти си "Superstar"! - настоятелно и като един извикаха братята.

– Шестедесет е нищо в днешно време! С днешната медицина! - приповдигнато размаха бокал Алцек.

– Не, мили мои, не! Ретроградният Меркурий предрича друго! - отсече Ханът.

И като изрече това стана, приближи се до смъртния одър, свали чехлите и положи великото си тяло на постелята. След което отново продължи, но вече немощно, с пресипнал старчески глас.

– Виждате ли ги онези пръчки?!

– В общи линии, тате! - озадачено отговориха синовете на владетеля.

– А аз не. Вече трудно виждам пръчки! Мога да забележа дори Слънцето, което е на сто и петдесет милиона километра от тук, а пръчките не виждам! Остарях, деца, остарях!

– Но тате! - обади се най-будният от синовете. – А как видя къде е смъртният одър за да легнеш на него?

– Сине, Пухи! Винаги си бил буден, когато не спиш! Видях одъра, защото пръчките му седят повече като дъски. А ти, Пухи, ще сътвориш велики дела! Така предсказва Ванга!

– Коя е Ванга, тате?

– Не знам сине, не знам. И аз това се питам. Да й вярваме ли, след като дори не знаем коя е?

– Да и вярваме! - заяви мъжествено Котраг.

– Да и вярваме! - обади се още по-мъжествено Кубер.

– Да и вярваме! - присъедини се мега мъжествено Алцек.

– А ти, Батбарабан, как мислиш? - обърна се към сина си Ханът.

– Батбаян, тате, Владетелю Велики! - добави синът по-мъжествено от Котраг, но не толкова мъжествено като Кубер. А за мега мъжественото на Алцек и дума не можеше да става. –Нека Пухи реши дали Ванга е права или крива!

Аспарух стана от масата, опъна снага и тържествено отвърна на брат си!

– Аз, Аспарух, като официален представител на “Опел” за Кубратова България,  мисля!

– Браво, Пухи! - през сълзи промълви Кубрат. – Така трябва! А сега отивай и основавай Първа Частна България! Нашата България 2!

– Но къде тате?

– Над Гърция, Пухи, мой най-смелий воине!

– Т.е. на север от Гърция, тате?

– Отгоре... на север, все тая... - отвърна Кубрат с немощен глас.

– Но тате, ние не знаем дали тамошните земи са плодородни?!

– Това няма никакво значение, Пухи! Нека им е тъпо на гърците!

– Дадено, тате! - закле се зарадвано, Аспарух.

– А сега деца - продължи все по-отпаднал Кубрат. – Начупете онези пръчки и ги сложете под одъра.

– Но как ги видя, тате?! - учуди се Котраг.

– Стига си питал, чупи! - строго му отвърна Алцек.

И Алцек пръв опита, но не можа. Другите братя също опитаха да счупят пръчките, но и те без особен успех.

– Видяхте ли деца мои! - с най-немощния глас се обърна към тях Кубрат. – Когато всеки иска да счупи всички пръчки не се получава. А ако бяхте пробвали всички вие да счупите една пръчка, то тя нямаше да стигне.

– За какво да стигне, тате?! - отвърнаха децата на храбрият велик, прочут и най-силен владетел.

– Трябва да запалите огън под одъра. Само така душата ми ще стигне в ловните полета на Тангра! Хау! Казах!

Това бяха последните думи на Великият Ювиги Хан Кубрат. 

Натъжените синове, най-великите пълководци за всички времена от Големия взрив насам, сведоха глави и пророниха юнашки сълзи.

След това Алцек, разумно отбеляза.

– Аз предлагам първо да изнесем одъра навън. Ако запалим пръчките тук, ще се опуши стаята.

– Защо? Баща ни да не ти я завеща на теб? - в един глас и гневни се обърнаха към него другите синове.

– Не! Нотариус Иванова не успя да дойде навреме. - отвърна засегнат Алцек.

– И сега какво ще правим с всички тези поземлени имоти, урегулирани парцели в урбанизираната част на гората, парцели с права за строеж в центъра? - изумен попита Котраг. – Та дори царският дворец е на Акт 15 заради данъците!

– Всичко взимам аз, по право! - заяви най-големият син, Батбаян.

– Не си казал вълшебните думи! - троснаха му се останалите синове.

– Голямо Бинго! - категорично и победоносно им заяви Батбаян.

– Така да е! - в един глас се съгласиха прецаканите.

Още същата вечер, в яда си, че не е получил нищо, Аспарух запали мустанга и поведе своята орда към земите отгоре на Гърция.

Така беше писано! На тях да излее яда си!