Седях си в офиса ми в ивицата Газа, когато тя влезе. Отпих голяма глътка бърбън. Слаба, елегантна, с тъмно кестенява коса и сини очи. Изпуснах дима от цигарата и я попитах какво я води в детективското ми бюро. Нещо не било в ред и в Газа. Оказа се, че има предвид цената на газта не само тук, но и в света. Казах й, че трябва да проверим на място. Попита ме, няма ли да взема гранатомет. Или поне лупа. Взех кутия "лъки", ключовете от бенца и тръгнахме.
...to be continued
Натисках здраво педала на газта. Сребърният кабриолет Mercedes AMG GT Roadster набираше бодро по склоновете на Юдейските планини, тя мълчеше, а косата й се вееше небрежно от насрещния вятър.
Опитвах да не мисля за бюста й, който бясно подскачаше ту наляво, ту надясно, стриктно следвайки извивките на завоите. Същите извивки, които талията й описваше преди да се срещне с ханша.
Тя, взирайки се в мержелеещото се в далечината предградие на Йерусалим, постави въпроса ребром. Как ще намаля цената на газа?
До момента ми беше изхвърчало от главата, за какво бяхме тръгнали към града. Присетих се. Газа. Цената на газа се регулираше в Газа. Трябваше да направя нещо!
На пътя изскочи заек и аз почти смазах педала на спирачката. Гумите изсвириха жално, с цената от хилядарка за брой и автомобилът закова на място.
Да, това беше! Трябваше да закова цената на газа!
Тя се обърна към мен, намести със среден пръст слънчевите си очила Рейбан и прошепна дяволито.
- Май се сети какво да направиш с газа?
- Май да! – отвърнах победоносно, наместих своите слънчеви очила с аналогичeн пръст и натиснах газта до дупка.
500 коня изръмжаха яростно под капака и 720 Nm въртящ момент буквално ни изстреляха към Йерусалим.
to be continued...
Кралският апартамент в Хаят Джерусалем не блестеше почти с нищо. Обикновени и втръснали на всички позлатени кранове в банята, златни тоалетна и биде. Лукс който нямаше как да ми направи впечатление.
Гледката към Юдейските планини навяваше сантиментални спомени за роднина, разпнат на кръст преди повече от 2000 години. Опитвах се да не мисля за миналото. Стари неща, забравени. Не може вечно да се сърдим на Рим.
Чувствах погледа й. Изискващ. Насърчаващ. Обърнах се към нея. Вече беше почти облечена. Какво можеше да кажа в този миг. Нищо. Всичко бе само чувства.
Явно не и от нейна страна. Отново започна да ми пили за газа. Трябвало да взема мерки. Всеки момент щели да дойдат останалите, от които зависи цената му.
Не й отвърнах нищо. А можех! Какво ми дремеше за студуващите през зимата немци. Да плащат, те поне имат сухо. Преди имаха за войната, след това за имигранти, сега за ваксини… да шарят и за топло!
Но в случая бюстът й ме завари неподготвен. Без да обеля и дума си пролича, че съм съгласен да съдействам. Тя кимна. Пусна една топла, но и загадъчна усмивка, от нейните си, и отиде към вратата да отвори.
В стаята властно пристъпиха Путин, Байдън и Иво Сиромахов, ухилен. Последният каза намигайки заяви, че ми носи флашка от приятел.
Очакван ход – помислих си аз и й го казах с поглед. Тя отвърна с леко повдигане на рамене. После помоли охраната на гостите да остане отвън, сипа по малко бърбън в четири чаши и с извинение се оттегли в банята да се освежи.
Получи се малко неловко, защото нямаше кой да ни запознае. Но само за момент. Иво пое инициативата и ме представи на господата:
- И той е Иво - представи ме Иво на гостите.
Те протегнаха ръце и също се представиха.
…to be continued