ПЕТДЕСЕТ НЮАНСА ЧЕРНО

Тъмна нощ. Обама се прокрадна към черния вход на Белия Дом, но не защото такива бяха правилата на къщата. Беше го страх. Не смееше дори да се усмихне за да не се издаде. Но пък и не му бе до смях. Някъде там, някъде в храстите, нещо! Нещо, което караше белите косми по черната му кожа да настръхват също така, както едно време бяха настръхвали черни косми по бялата кожа на Хитлер и рижавите косми по розовата кожа на Наполеон.

Обама влезе и рязко захлопна вратата. Залости я три пъти, преди безцветният му дъх да започне да се успокоява към бяло.

Той не знаеше и не можеше да знае, че вместо да е на бойно дежурство, като храст в двора на Белия Дом, Щирлиц бе зает. Имаше да чисти отпуска и в момента печеше почерняла си бяла кожа, на шезлонг на Карибите. До него без да трупа тен, любовно го гледаше и държеше за ръката Наоми Кембъл.

Даааа, всичко зависи от нюанса – помисли си Щирлиц и целуна лилавата ръка на Наоми.